Лутаме се в слепия лабиринт. Свободата идва със смъртта. Отговорите се появяват сами в поемата на Айше Рубева.

Александър Арнаудов

Хроника на търсенето

Жената търсеше храм в долината

и за да запомни пейзажа

снимаше неспирно.

„Завиждам на мъртвия,

завиждам на мъртвия,

завиждам на мъртвия…“

Без сили и без смисъл шепнеше,

лутайки се в слепия лабиринт

на пустата долина.

Ни Господ,

ни храм,

ни молитви – 

няма спасение.

„Светът ще оцелее ли

ако се слеят

любов и нелюбов,

грях и негрях,

истина и неистина,

зло и незло?

Без храм светът ще загине ли?“

Като поет символист жената

поглеждаше луната

и чакаше отговори.

Ако тогава някой 

й беше подарил роза

сигурно отговорите

щяха да се появят сами.

Но рози се подаряват трудно.

Свободата идва със смъртта.

Тогава небето е твое

и летиш

летиш

летиш…

Религиите търсят компромати за тялото,

душата е съучастник

в измислянето на божиите закони.

Тогава какво ни остава?

- Какво търсиш? – питам жената.

- Храм, който ще ми даде свобода!

- Какво е свобода?

- Не знам.

- И аз не знам.

„В молитви страшни

душата ми се раздира,

но Бог отвърнал взор мълчи…“

Жената коленичила пред камъка

шепне и вместо вода и вино

възлива сълзите си.

„Езичница

езичница

езичница …“

крещят богонравните

замерят с камъни

разпъват на кръст.

Милост, къде си?

Да си различен е непростим грях.

Великото Слънце

прибра последния си лъч,

за да отстъпи място на Луната.

Земята притаи дъх,

ослуша се – 

нещо се случва!

„Тихо! Живите да не знаят, че съм жива,

мъртвите да ме забравят …

Време е да сваля Луната.“

     

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021