Животът изхвърля старите вестници в кошчето за боклук и пише с кръвта ни поезия за любов – минала, бъдеща, невъзможна и вечна с думите на д-р Айча Заралиева в мартенския брой на списание „Нова асоциална поезия“.

*
Старите вестници, 
в които завиваме суджук,
варени яйца за из път,
буркани със сладко от бели череши,
учебници по органична химия –  
днес са артефакт.
Рециклирани в тоалетна хартия,
изтичат в канализацията –
там, където им беше мястото
и преди, и днес.

*
Броя от едно до шест – 
вдишвам.
Задържам до четири 
и издишвам целия си живот:
Мъжът, от когото избягах.
Онзи, който ме излъга.
Третият, който ми изневери.
Другият, който избяга от мен.
Петият, който не беше изобщо мъж.
И ти – 
заради когото ще вдишам пак.

*
Наистина те обичам
точно такъв – 
садистично красив,
мистичен,
пълен с тайни,
които никога няма да науча
и няма и да попитам.

*
Знам, че съм трудна
за обичане,
за разбиране.
Но поне опитай.
Знам, че си струвам усилията.

*
Всичко, което ми остана
след теб
беше малката сива вселена,
отразена в зелените му очи.
Вече и него го няма.
Последният спомен 
от онази любов,
която не заслужавахме,
си отиде.
Вече наистина няма
кой да ме обича.

*
Онова, което трябваше
да искам, го замених.
Зная, че няма място за алчност
в тази Вселена –
или теб, 
или битовите мечти.
Искам твоето рамо.
Не бяла спалня, 
детско креватче,
работа от осем до пет,
съпружески дълг
изпълняван три пъти седмично,
празнични трапези,
коледни чорапи,
частна детска градина,
море на гръцки остров – 
безпощадна прозаичност.
Трябва ми само любов.

*
Трябваше да стана мъжко момиче,
заради съдбата на необичано
от баща си дете.
Как можех да оцелея в дивия свят,
в сърцето на Балканите,
щом няма кой да се бие за мен?
А иначе,
под маската на силен човек,
без кубинките и хладните оръжия,
зад бързото говорене и цинизмите,
си оставам жена
която обича себе си,
закръглените форми,
магичните способности
и обещанието за безкрайност,
кодирано във втората Х хромозома..

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023