Когато утрото е мрачно като настроението ни, светът ще свърши в сряда сутрин и завинаги ще дойде неделя - с най-новите стихове на д-р Айча Заралиева на майските асоциални страници на апокалиптичното ни списание.

*
Сряда сутрин -
усеща се като работна събота.
Не искам да ставам от леглото.
Там са ми сънищата
и възглавницата,
която мирише на теб.
Утрото е мрачно,
като настроението ми.
Намирам си причина да стана –
котаракът е гладен
и не може сам да си отваря консервите.

*
Не се влюбвай в мен.
Ще те обичам много.
Ще те целувам дълго.
Дори ще ти бъда вярна.
Но ще ти омръзна бързо.
Заради малките лудости,
големите планове,
късите поли,
дългите сънища
и манията по котки.
Обичай ме.
От разстояние.
Самотата ми е моя
и не искам да я деля
с никого,
дори с любимия си.

*
Всичко, което ти дадох,
го остави пред сърцето си.
Всичко, което ми взе,
не бях готова да дам
на никого, дори на себе си.
 

*
Обичам да бягам от реалността.
В петък следобед
забравям всичко,
разтварям се в прегръдките ти
и сънувам бъдеще
без трудни избори.

*
Ревността е зеленооката дама,
която сънуваш –
твърде облечена,
за да е секси,
но толкова убедителна,
когато ти шепне
да вярваш на очите си,
а не в любовта на любимата си…

*
Признай си колко много сгрешихме,
когато си обещахме
че няма да се влюбваме,
че ще бъдем разумни
и силни,
и крайни дори,
за да останем щастливи.

 
Виж ни днес.
Наранени един от друг,
тъжно преглъщаме истината,
че можем да живеем
само ако сме заедно.

*
Всяка нощ,
която прекарвам сама,
е тъжна репетиция за времето,
когато ще бъда наистина стара.
И е загубена.
Не искам да пилея така
краткото бъдеще,
което имам, преди да угасна.
Бъди ми светлина!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021