Измръзваме в тишината на февруари. Дните не стигат да живеем себе си и сме все някъде отвъд – в ретроградното зимно новолуние на д-р Айча Заралиева.

*
Душата ми мълчи.
Свила се е в килера,
между куфарите ми,
и чака да се сетя,
че бях номад
и пътят е всичко,
което имам. 

*
Измръзнах в тишината на този февруари.
Дните не ми стигат.
Няма кога да живея.
Само изпълнявам –
задачи,
обещания,
графици.
И винаги има
нещо несвършено.
Животът на новолунието
е по-дълъг от моя
и по-смислен е.
От  тишината под стъпките ми
разбирам – вече ме няма.

*
В петък сутринта ме откри
в твоите прегръдки.
Слънцето изгря над нас,
любопитно се промъкна лъч
под щорите.
Котаракът спеше
върху двама ни.
В неговия свят
ние с теб сме цяло.

В петък вечерта чакам такси
(още е същият ден, просто 12 часа по-късно).
През дебелото палто усещам,
че е януари,
само защото вече съм сама.

Точно в полунощ се разтварям 
върху кубче лед в обикновена чаша,
в прегръдките на твърде млад мъж.
Вече ми липсваш.

Четири часа преди изгрева,
в съботно предутро,
уморена затварям очи.
Нищо не помня.
Освен че те обичам.
Днес повече от преди.

*
Бъди усмихната,
разбираща,
обичай,
боготвори.
Сбъдвай желанията му.

Научи се да четеш мисли.
Бъди тиха.
Разбираща.
Красива.
Възбуждаща.

Очаквай го всеки ден.
Съблазнявай,
танцувай,
раждай му деца.

Животът е като всеки мъж –
иска да му се отдадеш,
да бъдеш само негова.
А щом повярваш, 
че всичко е наред,
че и той е влюбен –
поне малко –
в теб, 
просто свършва
и отива другаде.

*
Още помня как се мечтае – 
понякога затварям очи
и всичко е наред.
Светът отвъд не съществува.
Няма страх, срам, глад, омраза.
Само слънчеви лъчи
и усмихнати лица.
И дори аз сияя.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022