Свити на кълбо чакаме да изгрее януарския хлад. Вмъкваме се на пръсти в небето и срещаме любимите си хора в най-новите стихове на д-р Айча Заралиева.

*
понякога не бягам 
а тихо се прибирам вкъщи 
вмъквам се на пръсти 
в дясното предсърдие 
на любимите си хора 
свивам се на кълбо 
между мислите им 
и чакам да изгрее утро 
в очите им

*
Искам да ме искаш.
Да съм твоята единствена.
Без която не можеш,
заради която дишаш.
Искам да заспивам
всяка нощ на твоето рамо.
Да те сънувам
и да се събуждам до теб.
Искам да съм твоя.
Защото имам нужда
да съм притежавана,
а само на теб вярвам,
че знаеш разликата
между „твоя съм“ и „моя си“…

*
Жълта есен.
Денят е мъглив.
Между капките дъжд 
и чистачките 
асфалта става все по-сив.
Държа те за ръка, 
докато летим 
през спомените 
за всички споделени 
кошмари от миналото.

Благодаря ти, че помниш 
всички жени преди мен.

Аз мълча за моите мъже.
Знам, че мразиш да мислиш, 
че съм прегръщала, 
целувала, 
обичала 
и преди.

Но никога толкова много
колкото теб.

*
Децата днес 
са просто бъдещи консуматори,
потребители на кислород,
храна,
водни ресурси.
Оставят въглероден отпечатък.

Децата днес 
нямат бъдеще.
Нямат очаквания.
Всички ние ги оставихме без онова,
за което се раждат хората – 
смисъл.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022