През май сме черна дупка, стих без заглавие и с многоточие, падащо стремително на бръснещ полет отвъд. Пием литри кафе, чай и стимуланти в изповедната, болезнена поезия на д-р Айча Заралиева.

*
все съм без заглавия
с многоточие в края
почвам от никъде
и така и не свършвам

дали съм живот 
или черна дупка?

*
новата реалност
е примитивна
нецивилизована
радиоактивна

затварям очи
геополитиката е гнусна
не искам да гледам
стига ми усещането
за отвращение
че съм от същия
биологичен вид
измислил омразата
властта
и унижаването на себеподобни

*
Тя сънува огледала.
Милиони очи 
я гледат всяка нощ
и чакат да се изповяда,
да ги нахрани
с историята на безсмисления си живот.

А тя се страхува.
Пие литри кафе,
чай,
стимуланти.
Само, за да остане будна.

Другите наоколо спят
с отворени очи.
Алчни за чуждото, 
дори и да е болка. 

*
Понякога ми се мълчи.
Бягайки от себе си,
се крия от всички.
Не искам да виждам
отражението си
в чуждите зеници,
пречупено
почти колкото мечтите ми… 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022