Няма закъде да бързаме, когато ангелите минават край нас. Небосводът сме самите ние. Свикваме с мисълта, че сме живи в поезията на Спаска Гацева.

Александър Арнаудов

ЗНАМ

И тая пролет
животът ме боли.
Да се събудя някога
ще мога ли - се питам:
с отговор в ръкава си
защо съм още тук?
Прозорецът
с врабеца си говори.
По улиците
няма никого.

Дъждът вали, вали.
Навярно само
не боли смъртта.
Ще ме завие тя
със божията дреха.
И зеленясъл мъх.
С тревите си, проходили
през пролетта -
ще ме завие.
Знам.

*
свикнах и с мисълта
че още съм жива
остава ми само да се родя

*
няма вече
закъде да бързам
ангелите минаха край мен

*
Всичко е под.
И таван.
Небосводът е в теб.

*
животът тича до мен
а аз
бяла кошута

*
облягам се
на тялото си
нямам друга близост

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021