Всяка пролет в гръб се сливат сенките ни. Сънуваме изгубените текстове на Есхил и Финей, предсказващ сърцето на човечеството. Докато прозорците винаги светят на стихналите нощни улици на поезията на Божидар Пангелов.

Финей*

На острови красиви
в лазура син, безбрежен
живеят паднали царе
(без царство тука).
О, бедни ми Финей!
Безумецо!
Защо издаде тайните на боговете?
Прокарваш ли сега
езикът грапав
върху потна кожа?
Не дишаш ли сега смрадта?
Благослови!
Това е милост!
Харпиите – чистата
награда божия.
И вечна слепота.
Блаженни са гладуващите в тялото си –
недей зови на вятъра крилете.
Недей проклина пратеника сребролъки –
той само е ръка (без жал).
Точна.
Мълчи!
Мълчи!
Мълчи!
Нека всеки си намира
руно Златно,
да намира дивните
Медеи,
Кадъмовите зъби
от гърлото си сам
да вади…
Тогава вечно
ще си мъртъв.

*Финей - гр.мит. Тракийски цар. Според "Аргонавтика" наказан за предсказанието му за бъдещето на човечеството.

*
Пролет е

на разстояние очи

в гръб се сливат
сенките ни

виждам

върви
сред светлата трева
говорят

и пий от листите
понеже
пътищата са ти мрежа
които някой е разгънал
но аз съвсем човешки
викам
викът се връща
(стоя на времето от две страни)
говорят
още малко
и се понасят семена в прозрачие
(малко като дължина живот)

сред нощни улици
просветват прозорци
виждам

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021