Простотата на битието се крие в сложността на структурата на капките. Смисълът му се таи в причината им. Вода сме. Изтичаме, за да се завърнем покръстени с нова причина за живот.

Разказът за отмиването от бреговете на времето и вливането в океана на надеждата - в най-новите стихотворения на Надежда Тошкова.

Ива Спиридонова

 

ВЯРНОСТ

Никой не ме е предавал.
Защото винаги съм искала
всеки да е верен на себе си.

Не на мен.

 

ОБРЕЧЕНА

Някои звезди
не могат да понесат
тежестта на желанията.
И падат.

Точно тогава се ражда надеждата.

 

СПАСЕНИЕ

Чета поезия.
Намирам протегната ръка
в един свят на обърнати гърбове.
Разбирам, че е моята.
Обръщам следващата страница.

 

ЛАКМУС

Умората
изтрива всяко обяснение,
обезсмисля всяко извинение
и си тръгва заедно с брояча на времето.
Оставаш по усещане.
Само тогава разбираш
какво чакаш наистина.

Нещата
и хората
се познават с умората.

 

ПЛУВАЙ!

Не се оставяй дълго да те носи течението.
Има опасност да се превърнеш в нанос.

 

ВИКАМ ТЕ

Ето я и твоята маска - тъмнината.
Кураж, сън мой, появѝ се!
Ела и ме прегърни
така, както знам, че само ти можеш.
А аз ще се престоря, че не те познавам
като те забравя.

 

FEEL

Едно взето решение - това съм.
Без да потъват гемиите.
Какво ли пък толкова се е случило?
Изгубена някъде в дреболиите
на миналото.
Непочувствана.
Кой знае дали забравена...
Проклети да са онези мисли,
за теб!
Как умело изплуват...
Вълнението не е мъртво, но дави.
Водите на Лета никак не струват,
не и пак не!

Предавам се.
По-добре да има усещане.
Защо иначе сме се срещали?

 

КАПКИ

Само няколко капки вино по устните,
които езикът жадно облизва, за да усети вкуса на онова причастие, отбелязващо тържеството на смъртта.

Или капките от майчиното мляко, останало върху кадифената детска буза,
което, целувайки, отпиваме, заради тържеството на едно съществуване.

Както капката спомен от парфюм
на едно неустоимо желание ни пренася в обятията на любимия, отвъд пределите на прегръдката ни, където тържествува единствено мисълта за другия.

Или онези капки студена пот, стичащи се по още по-студеното лице на застиналата паника в пълното тържество на страха - тогава всяка капка слюнка е пресъхнала и не можем да преглътнем себе си.

Както в момента на пълно изумление
и капитулиране пред величието на любовта, и нейното абсолютно тържество, когато интимните ни сокове се сливат, за да се даде път на един плод, от който да се роди накрая сълзата на щастието.

Животът ни, накратко, е концентриран в капките.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021