Париж гори под глезените ни. Сенките под моста ни шепнат. Отваряме хоризонта на страховете си в стиховете на Милен Пеев.

Александър Арнаудов 

 

Плачещи картини

Прилива на косерите

промива подсъзнанието

на дърветата в картините,

недосегаеми от бурята,

но пейзажите увяхваха

от дъжда на киселинните

погледи.

Ако картините плачеха

нямаше да има толкова

врати водещи

до гнездата.

 

Сенки

Заради теб ще запаля Париж,
под глезените ти,
до мозъка на костите ти...
Спомен от единствената нощ,
под изгубена Луна
и е заря покрай мен и теб,
падайки
бавно
в танца на мрака ни,
само за малко,
оставаме шепнещо,
заспиващи сенки под моста
и вали.

 

Откъсване

Отпивам докосванията
от пръстите ти,
извайвайки всеки
избягал дъх,
пленен в ъгъла
от голота -
неизмерими мисли
от забравено утро.
По средата
се протягам за бездомния мъх
от глухарчетата
и отварям хоризонта
на последния си страх...

 

*

Едно мигване,

с отражение,

между люспите

на тъмнината и

светлината,

под вода,

чисто и клинично,

запълване на

липсите

празнота...

*

Не съм тъжен,

за малко забравен

с всичките си

облаци...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021