След нас оставят трупове от спомени. Попиваме бавно сянката на дъжда. Времето се опитва да се задържи в хайбуните на Елисавета Шапкарева.

Александър Арнаудов 

Измислени спомени

Измисля си спомени. Все още се чувства млад и енергичен. Продължава да смята, че му предстои да трупа спомени, а не да живее с тях. Освен това досега винаги е смятал, че спомените са женска работа.
И ето на – сега си стои до прозореца и си спомня. Някаква миризма или дочута мелодия му припомня нещо, а мозъкът му свършва останалото. И то е по-истинско от… от какво и той не знае. Някъде е прочел, че трябвало да бъде щастлив при всяка възможност, защото накрая само това щяло да му остане.

скални рисунки
времето се опитва да се задържи

Сирене

Сълзата пада върху парчето, което е набола машинално и е зарязала някъде в пространството. Колко по-солено може да стане проклетото сирене?
Опитва се да се утеши, че думите му я заварват неподготвена. Всъщност лъже себе си. Знаела ги отдавна, може би още от самото начало. Дори донякъде ги е предизвикала сама. После ще се пита защо.

плачеща върба
сълзите на реката
стигат небето

Сянка на дъжд

Вали. Дъжд. Зима е, но кой знае защо от небето не падат снежинки. Сякаш природата на нещата се променя пред очите ми. Сезоните се изместват, а човешкото същество не е в състояние да се нагоди към това толкова бързо. Доста е объркващо и усещането е като за нещо измамно и нетрайно.

сянката на дъжда
попива по-бавно от
него самия

Гардеробът

Любимото ми занимание е късно вечер да си чета в леглото. Наоколо е тихо и тъмно. Само част от ръцете ми и книгата се виждат в светлия кръг на нощната лампа. Потъвам в текста и в неговия свят, а пръстите ми стават прозрачни.
Всяка вечер обаче тишината се нарушава от една тежка въздишка. Старият гардероб. Независимо по кое време си легна, малко след това той въздъхва. Може би от облекчение, че вече съм тук и споделям самотата му. Може би му е горещо (или студено), може би годините му натежават, може би дървото си спомня нещо. Сякаш кръговете на живота му незабелязано нарастват, умножават се и се приближават.

затварям очи.
стаята се процежда
през нощния мрак

Шрапнели

На стената над дивана е окачена голяма картина. Рисувана е от Борис Денев и представлява Щип от края на ХІХ век. Родният град на баба ми. В центъра е черквата, отляво училището, а в дясно къщата на предците ми. По рамката, а и по самото платно се забелязват доста големи дупки. Следи от шрапнели, спомен от Втората световна война. Прародителите ми решили да не реставрират картината и сега всеки, който я види, пита защо е такава. Обяснявам и търся отговора и за себе си.

надгробен камък
сякаш е поникнал от безвремието

Черно и бяло

С периферното си зрение мярвам как нещо голямо и тъмно се повлича по тротоара и се претъркулва на платното. Около него колите не намаляват скоростта си. В сумрака първото ми усещане е, че е паднал човек, но след това осъзнавам, че е огромен черен плик от тези, в които магазините изхвърлят боклука си в края на работния ден. Носен от бурния вятър, пликът-човек тежко се плъзва под гумите на поредната кола.

все така гоня
бялата лястовица
помогни ми, Годо!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021