Слагаме маски и сънищата се повтарят. Мечтите не помнят посоката си. Забавяме времето в поезията на Анабела Крумова. 

Александър Арнаудов

Just do it

прецеждаме личностите
за да няма остатъци от минало
сменяме им кожите
с такива без белези
забелваме им очите
докато изберем филтър
през който да ни виждат
слагаме сензори
да разпознават гласа ни
поставяме ги в кома
от повтарящи се сънища
понякога отпускаме юздите на
съзнанието
да изградим илюзия
че са способни на избори
възглавниците напояваме с парфюм
от плът и феромони
затваряме мечтите им в кутии
които като компас да държат
в ръцете си
да им напомня за това
къде не са

*

прегърбен разгъвам тела

от вестници и забравени статии

в петъците стачкувам по празни площади

пред опразнени сгради запалвам цигара, която оставям на вятъра да допуши

в памет на безпаметните нощи,

спъвали се в праговете,

в бързината да забавят времето

представям си неща

разминавам се с хора с маски и си представям

как всеки забравя за нещо

докато се опитва да си спомни накъде е

тръгнал

скрити зад многоцветни парцали

лицата губят естествения си цвят

с устни, нагризани от поробена тишина

ни учат да не забелязваме как емоциите

една по една

се обръщат с коремите нагоре и изплуват на повърхността, която с всеки изтръгнат ден прилича все повече на дъно и

все по-малко на спасение

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021