Студът е единственият приятел на смъртта. Когато се разплакаха прозорците, зимата се роди в нищото. Само тишината остава по пътя ни с поезията на Ясен К. Хенри. 

Александър Арнаудов

Когато се разплакаха прозорците

Когато се разплакаха прозорците,

комините запалиха цигари.

Събраха се проблемите във кръчмата

и виното въздъхна тихо в чашите.

Отдавна хората не бяха си говорили

за зимните си тромави нещастия,

за радостите, свързани със раждане,

за тишината, спуснала се в домовете им.

А зимата навън погали клоните.

Последните желания окапаха.

Поръси шепа сняг по пътя ми…

Когато се разплакаха прозорците.

За една цигара

За една цигара се сбиха.
Онзи падна,
удари главата в капчука,
свлече се и застина.
А очите му бели.
Другият - взел цигарата
спря.
Попипа. Главата във кръв.
И кресна: „Помощ!”
И пак кресна: „Помощ!”
Нощта ражда тъмни злини.
Разправии в немотията идат.
„И защо? Кака така?! А сега?”
За една цигара се сбиха.
А наоколо нямаше нищо.
Само складове пусти и кал.
Те бяха пазачи.
Приятели бяха.
Всяка нощ
нощна
в студа.
Седна тоя другар
до трупа.
Запали цигарата и
заплака.
И сълзите му
тежки,
и псувните му
тъжни...
„Защо, бе?!”- сърцето му
свито.
За една цигара се сбиха.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021