След толкова живот, празнота и радост за нищо конкретно, любовта ни учи на щастие. Бавно, убийствено и завинаги. Поезия като януарски вятър, гилотина търсеща главата си сред зимните многоточия на нашето електронно списание.

*
Моя вятър е друг.
Търкаля в равното
изсъхнали клони
на вековни сънища.
На пъновете сяда
като призрак,
ошетал оголелите въздишки
на дни неоживели.
Далечен е на бриза.
Донесъл е в пустинята
на кротката ми издръжливост
гора от кактуси,
които
сладките балони да пробият.
Не се срамува,
че е цар
на всички липси
и има роби
някъде в главата ми.
Но ти кажи на Бриза
за него да довее гилотина...
и намери главата му.
Не, няма да те нарека Убиец.
Глухарчето ще се спаси
за щастие.

*
Толкова много инструменти за музика,
а е студено.
- Има ли дървени? - Попита кожата.
Ръцете почесаха глава и посегнаха...
Запалиха звуци.
Отначало хаотични,
после в хармония с глада
на всички пропуснати пиршества.
Разсейващо и увличащо
Струни, клавиши, дъх...
до настръхване.

*
След толкова радост
за нищо конкретно...
Фойерверки към неизвестното
и прокапали свещи.
Идва ред и на хороскопите -
традиционни, китайски...
за късметлийски зодии,
по принцип и с дати.
Именници за повод,
кръстени някому.
Това ли е празнично, чудя се...
Онези трохи по масите
защо клюкарстват в тъмното.

*
Помня го.
Дълго е за разказване.
Само не мога да се сетя
как започна
и защо не свърши.
По едно време се оказа всичко.
И без думи.
Дали е възможно?

*
От сто години ме познава вятърът.
Досаждаше на всичките ми щастия.
Пилееше най-празничните тостове.
И люшкаше байраци в невъзможното,
когато то преставаше да бъде.
Закачаше прическите на свестните
заблуди, със които дишах
и влачеше боклуци, прах и вестници
след стъпките ми тежички и криви...
Сега ме утешава,
но на "Вие".

*
Моля те,
не заключвай вратата довечера.
Имам силата да прекрача.
Нали е средата на седмицата?
Няколко снегове до неделя.
Градусът ще покаже
среден пръст
на зяпачите,
бравата и в тъмното
сама ще намеря.
Ще ме одумват
сивите птици и облаци.
За теб няма да кажат нищо...
Ще псуват честните -
кучка разгонена!
А всъщност ще ти завиждат,
че знам над шейсет изкуства
по четиридесет и няколко начина
и нека в тях
да съм странна,
да ме разсмееш хубаво
и после да се разплача...

*
Може би си прав -
бавната любов
е по-дълга.
А аз все бързам.
Но е толкова хубаво
да ме учиш на щастие.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021