Представяме ви дебютната публикация на електронните страници на списание „Нова асоциална поезия“ на Даяна Чобанова. Тя е родена през 1993 г. в град Лом. Пише поезия, проза и афоризми. През месец май 2019 г. излиза от печат първата ѝ стихосбирка “Мълчанието плете копнежи”. Година по-късно става част от проекта #ИнстаПоезија на RadioMof. Пише на български и македонски език.

 
“Не се научих на оставане”

Ти само не ме остави.
Ти единствен не си тръгна от мене,
тебе те взеха насила.
А ти ми беше само,
ти ми беше,
и котвата,
и корена,
и къщата...
Но някой, някъде реши,
че тая къща трябва да запали,
и всичко в нея изгоря за ден,
и твоите снимки,
и моите спомени,
и моето детство,
и твоите допири...
И се скъса някак конеца
с който ти ми кърпеше раните,
и се изниза от него
всичкото топло,
и всичкото светло.
А на мене улиците ми станаха дом,
а облаците, ми бяха възглавници,
но от нямане с какво да се зашия -
лепяла съм си раните с’ъс тиня!
С пръст! От оная...гробищната дето, като ‘почнат пролетните дъждове
омеква.
И аз я мешах с думите,
и сълзите,
и ставаше и два,
и три пъти по-лепкава,
съвсем като лепило.
И наивно си вярвах и мислех,
че притежава тая тиня,
жива сила някоя.
Да ми опъне жилите,
ликото в мене да опъне.
Обаче с лятото, очакващо -
изсъхва.
И се рони.
А аз понеже никъде не се научих
на оставане, създавам къщи,
домове, убежища...или както там ги наричат хората...
ама нали не знам да оставам...
и ето...
Проекция някаква...
Хоп - запалвам къщата
и си тръгвам.
И така, горя къща след къща...
Хипотетични бъдеща...
И докато всичко гори, аз
се протягам и си запалвам цигара от огъня.
Друг път си стоплям пръстите, или си пека тинята на тухли, такива, кирпичени, знаете...
(А знаете ли всъщност?)
Ама с тях не строя къщи, с тях само замерям хората
(ако се мъчат да ме върнат,
да ме вържат, във вече горящата къща).
Защото аз не оставам...
Изгорял ми е корена
и нямам към какво да се завръщам.
И никъде не се научих на оставане, но от тебе...
само от тебе не тръгнах.
Тебе само не те оставих.
Защото мене
от тебе
насила ме взеха.
Насила, мене някой
ме изстръгна от ръцете ти...
И пак насила, в моите...
някой пъхна кибрита.

*
на пролет
като помиришеш люляци
и стари книги
и насред лято
като режеш диня
а от жега
дрехите ти лепнат
по гърба
като целувките ми
после есен и листата
хрущят изпод краката ти
а липата е достатъчно изсъхнала
за чая ти

спомни си ме
и ме повикай
пак
обратно

преди да стане зима
и да се обеся
с косата си
за ледените клони
на тополата
в дома на дядо ми
 

“Само да ме искаш”

Трябваш ми,
като на гроба - смърт.
Ще се изкъпя в дима
от запалените кости
на дядо си.
Ще се облека в неистини.
Ще танцувам в прах
от копнежи и въздишки.

Само да ме искаш!

Ще те завържа за себе си
с вериги.
Ще зашия сянката ти
с хирургическа игла
за кожата си.
Ще се самозапаля,
за да те стопля.

Само да ме искаш!

Ще преведа всички
премълчани истини
в приказките.
Ще ги приспя и ще им забраня
да сънуват.
Ще обера всички
афионови полета.
Ще направя възможна любовта
между ключ и катинар.

Само да ме искаш!
Само да ме искаш!
 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021