Думите падат тежко в нощта. Вятърът ни изхвърля и потъваме в земята. Търсим бъдещето на дните в текстовете на Габриела Цанева. 

Александър Арнаудов 

МАРШЪТ НА ДНИТЕ

Безпощадният марш
на дните,
нощните бдения,
часовете,
безпосочните
междуредия,
думите,
паднали
като
тежки
знамения -
презрели плодове
в прашната почва...

Пчелите правят пещери в тях,
мравките правят пътеки,
виненките -
опиянени спят,
кръжейки над труповете
на цветовете...

Пролетта ги изхвърли от клоните със стремежа за ново,
лятото ги изпълни с изобилието на жаждата,
есента ги слани - кръговрата прехвърли повратната точка
къде е зимата - да ги спаси -
с бялото,
с чистото да ги приспи...

Вятърът спи
зад стъклата -
далече е...
Шуми бурята,
там, зад стъклата,
разкъсала фасадата
на стари улици,
стари улуци
изливат водата й
в стари кладенци -
потъват
потоци
в земята...

НОСТАЛГИЧНО

Слънцето припича
есенно,
носталгично -
по лятото,
по пустинносвободното,
по пустиннодалечното;
по водното
огледало -
на капчиците роса върху тревите
и пясъка,
на капчиците вълни върху прибоя -
над разломените скали,
над гладкото чело
на морето, отгоре;
огледалото
от сълзи -
протеклите вади
по калните улици,
наводнените подлези,
мостове
и бразди...

Носталгично
припича
слънцето -
прилича
на лято -
горещо е под лъчите му,
още
тупти пулса на живото.

Припича слънцето -
студени са сенките,
влажни мъгли
отнасят жълтото
от олиселите
клони
на кестени
и върби...

Тихо е,
топло е -
тук, долу, в ниското -
облаци крият
лицето
на Витоша -
взирам се в Слънцето -
то
е маскирано,
то
е клонирано -
ще намеря ли Пътя?
Оня,
който тръгна
от нищетата на лятото,
който тръгна
от песента на щурците,
който събра вулкана
на душите,
изригнали по площадите,
който изтръгна
пустинята от гърдите -
оня,
който трябва да извървим,
за да подквасим
бъдещето на дните?
 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021