Светът е на ръба на годината. Часовете се придвижват в небото. Търсим последното сбогуване в стиховете на Христина Маджарова. 

Александър Арнаудов

00:00 часа в Лондон

Часовете назад придвижвам
Колебая се
Спиш ли. Не спиш ли.
От последното ни довиждане
имам време в излишък.
От последното ни събиране
на едно географско място
две сърца експлоадираха
две истории бяха задраскани
Нула:нула часа е в Лондон.
Спиш ли
Мислиш ли. Не сънуваш.
Два часа назад
Не е много
До последното ни сбогуване.

Това ли е разказвачът

Той идва със своята зима,
която прибрал е под шала.
Неловко е.
Само си кимаме.
Уж сме се разпознали.
Забързан за никъде, крачи,
нарамил мъгли. Аз не вярвам - това ли е Разказвачът?
С годините посребрял е.
С годините е обръгнал
на студ и на празни думи.
Аз искам да го прегърна.
Сезони са помежду ни.
Зимите си нарамили,
болките под палтата скрили.
Ноември се стъмва рано.
Не ме разпознавай, мили.
Аз съм се случила някога.
Зима е. Падат мъгли.
Не ме разпознавай, бягай ми.
Просто ме подмини.

На ръба на годината

Пак сме с теб на ръба на годината,
пет минути до края остават.
Аз празнувам, че тук си, че има те,
аз празнувам нашето остаряване.
Помъдряване, ще ме поправиш.
Аз празнувам живота.
Величествен!
И съм впила ръцете си здраво
във ръцете, които обичам.
Пак сме с теб.
Вече колко години.
Нови, стари, добри, високосни.
След минута и тази е минало,
до което сме се докоснали.
Пак сме тук.
Светлини и гърмежи
над „Надежда” небето взривяват.
Във неон градът се оглежда.
Аз празнувам живота. Наздраве.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021