Тъгата в нас кърви. Времето сменя посоката си. Тишината ни говори в стиховете на Димитрина Желязкова - Етина. 

Александър Арнаудов

*
Ненужно искри
острието на ножа -
нарът кърви
с разпукана кожа.
Кората ми твърда
Вкусът ми червен.
Рубинено твърда
тъгата ти в мен.

*
До обед
като пумпал се въртя.
Посоката смени
до вечерта.
Въртенето ужасно
продължи
и минаха
най-летните му дни.
Зашляпа
по пижама,
сънен, бос
с все същия
от месеци въпрос.
Забравил беше нещо.
Но какво?
А беше важно,
беше важно то.
Сложи съня си
в мекото легло.
Спокойна нощ,
приятелю Годо!

ТАКОВА ПОТРЕСАВАЩО ТРЕСАВИЩЕ
Не мога да изглеждам раболепно -
гръбнакът не е от сурова глина.
Владея сили, дето на познавам
и тайни зная, дето не владея.
Родени сме в мочурището, брат ми,
и цял живот осъдени без почва,
да нямаш нищо твърдо под краката,
на всяко ципоного да завиждаш.
Мечтите ни подскачат като риби,
събарят насекоми от листата.
Това, което храним със комари
единствено да хапе как ще знае.

В СЪРЦЕТО НА СОВАТА
Не е, каквото е, а нещо друго.
И другото съвсем ще те изправи.
Изплака езеро, узрява луга,
въртя се на изтритите си стави
планетата. А сините ѝ мисли
се изпаряват и валят обратно.
Човечеството още търси смисъл,
обича и намира го за кратко.
Недей да се разделяш във неделя
със спомена за черния си петък -
душата ти съвсем ще се обели
и ще я ръфат хора и прасета.
И тъй като вкусът се възпитава
ще те харесват само душеядци.
Каквото недоядено остава
не може да се нарече богатство.
Вмъкни се във забулената сова,
в сърцето ѝ за миг си дай почивка.
Денят не обещава нищо ново,
което да завършва със въздишка.
И като кацнеш някъде високо
виж как треперят миглите на бора.
Нищожността превзема всички думи,
когато тишината ти говори.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020