В особената човешка есен природата следва своя вечен ход. Пътят на листата е надолу, на душите - нагоре. Човекът е корен и клон едновременно.
Есента настъпва безмилостно в най-новите стихове на Димитър Пенчев, чиято нова поетична книга "Повярвах. Повървях" очакваме да излезе всеки момент.

Ива Спиридонова

КРЪГОВРАТ

Пускам вятъра в косите си, заиграва се.
Използвам момента – присвоявам му листа,
онзи есенния, на който пристигна.
Политаме прегърнати към края на есента…
Нямаме спирачки, подминаваме го
и бухваме в преспите на зрелите възгледи –
пожълтели,
побелели,
узрели
до степен на окапване.
Падането е мигновено,
сливането със земята – гарантирано.
Още един кръст на селските гробища,
още един дух, яхнал вятъра.

ПОЛЕТ НАДОЛУ

Есен е, златна есен е…
… и лъч надежда за живот –
уморен лист устремено
превзема пътя към корена
на предците си.

ОСОБЕНИ СЕЗОНИ

Коренът шепне
в ухото
на короната
за дни
на отминала
младост –
тя цъфти.

РАЗДЯЛА

Вятърът кани
есента на танц,
тя застила
дансинга
със злато.

Шепотът на
листата
е тяхната
прощална
песен. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020