Някакви думи
прииждат във мрака,
пенливи бързеи, неочаквани.
Сякаш жива вода
отмива в очите ни
стогодишна тъга,
дето тъне на дъното
като есенна кал -
меланхолно дълбока,
елинпелиновска. Жал
като съхнеща шума
се натрупва, препъва ни
и изгазване няма,
и няма отърване.
Бродим нощем из блатото,
денем го пресушаваме.
Само думите ни спасяват
от безпаметното удавяне.

Представяме ви нови стихове от Рени Васева, която наскоро издаде стихосбирката си „Денонощия". Успех и на добър час на книгата!

*

Панелите дишаха шумно,

усещах дъха им,

усещах всяка износена става,

напукана кожа и тумори,

зейнали в тоталитарната плът.

Бяхме техни елитни затворници

седемнайсет етажа нагоре, където

над динозаврите обитаваше само небето,

а белите къдрави облаци

се заклещваха в пожълтелите челюсти.

Панелите се полюшваха -

три кули с прозорци решетки,

десетки вторачени, полудели очи

на евтини климатици

с въртящи се на всички посоки зеници

и разбира се, уникалната гледка

на все още живия град.

Всяка тераса беше пъстро

вълшебно килимче.

Ти пушеше в мрака,

над тебе звездици примигваха

с напрашени очи,

а луната завиваше кръгло лице

и се канеше вече да спи.

Господ ни благославяше с блага десница,

ти хвърли огънчето и то полетя в тъмнината,

аз заслагах вилици и лъжици...

*
Просто някой звъни
на вратата
като в оня филм -
винаги два пъти.
После следва мълчание,
тишина, чувам я -
дълго ехти в коридора,
думите й говорят
отчаяно, агресивно...
Най-напред
вляво от стълбите
тишината се спира
в обувките.
Съвсем са замлъкнали,
застъпили някак си
пръстите, кръстосали
страх и желание,
готови да хукнат
в обратна посока
по старите стъпки
по прашното стълбище,
за да се скрият долу,
на двора.
После тихото
се приплъзва в джобовете,
приютили ръцете ти,
дланите, пръстите,
златния пръстен,
който ти дадох във храма.
Тишината си спомням
в гласа на отеца,
благост изливаха думите,
а в очите смъдеше
пуст коридор,
по който вървеше слепец.
А сега ти мълчиш,
додето отварям вратата
и като в оня филм -
звъниш винаги два пъти.
Не разговаряш
със непознати...

 

*

Има ли място в купето за мене?

До вратата ще седна.

Събувам обувките,

уморени от ходене, петите горят,

залез някакъв тича ли, тича -

окървавен в последния гърч

на хоризонта, а полето

отвързва хиляди сенки.

Има ли място в купето за мене?

Още виждам тези есенни

странни усмивки

на червени дървета,

поели кръвта от небето,

потопили всяко листо

в тази зейнала рана.

Кърви есента,

кърви в самотата си

божественото светило.

Усмивките на дървесата

все повече заприличват

на евтино, ярко червило.

Полето умира

в дланите на планината.

Мрак. Беля ябълка,

острието реже ръката ми.

Влак на живота -

каква фалшива нота

звучи във ума ми беден.

Тази ябълка в ръката ми

трябва да е последната.

Свири влакът,

тунелът се среща

със светлината...

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020