Нощта измива безсънието от очите ни. Клепачите падат в утрото. Небето е зеницата на око в новите стихове на Габриела Цанева. 

Александър Арнаудов 

НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ

Щурците пищят –
надлайват се с кучетата,
надсвирват се с прилепите,
шумят с вятъра...
Шуми воят в ушите ми,
свистенето в гърдите ти,
нощта умира в прегръдката на луната –
разплискано пълнолуние,
липсваш ми –
защо утрото е толкова старо,
защо щурците пеят само за мен.

Като струни на вятъра...
Опитвам се да ловя
звуците на нощта
с върховете на пръстите –
не свиря,
тъка
с цветовете на лятото,
с опустелите пастели на поляните,
с овехтелите постели на тревите.
Пия носталгията на август,
попивам аромата на прах,
дъждът се изпарява преди да достигне
опустелите пастели на поляните
с овехтелите постели на тревите –
нощта връхлита
измита,
измита безсънието ми –
клепачите падат
върху зида на бузите –
звънят,
като клепала
в утрото.

*
Вдъхвам дълбоко
и радост потича в гърдите ми –
пареща
жареща
тича.
Нямам маска,
нито шнорхел –
само гърло, което крещи...

Вдъхвам дълбоко –
ти –
животът кипи в гърдите ми,
изпълва всички алвеоли –
като балони, които ще се спукат,
изтласква въздуха,
събирал прах и зной,
гной,
кръв и други телесни течности.
Тече животът,
пулсира във вените,
в порите,
в клетките,
всяко косъмче е настръхнало –
като антена,
всяка молекула звъни...

Гледам небето,
право в слънцето гледам,
като в зеница на око.

Водата тихо мие вътрешностите ми.
Небето е в дъното на кладенец,
над който се поклаща балдахин
от паяжини.

*
А ти си солена на вкус,
солена си,
като морето,
като русалка си –
неспособна да стъпва
върху ножовете на сушата –
върху напуканата почва
с полените
и изгорените стърнища...
Ти кихаш срещу слънцето,
текат сълзи от очите ти,
и си солена на вкус,
русалка си –
къде е морето ти?

Заспивам върху ръцете ти,
пулсът ти вибрира в моите –
боде пръстите ми,
изтръпват –
превръщат сънищата ни
в плевел,
който не мога да изтръгна,
който не мога да подрежа –
плевели станахме вече,
лятото си отива,
ще ни разпраши –
ще цъфтят пак
очите – полудели глухарчета;
ще цъфтят пак в жълто –
есенни минзухари –
пожари
в телата...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020