Времето е болката на отсъствието. Намираме дълги безмислени пътища, които ни водят далеч от себе си. Всяка вечер се възнасяме на небето в погледа на Саня Табакова. 

Александър Арнаудов 

*
Чашата отдавна е една.
Щорите остават затворени.
Животът точка.
Любовта прави разсейки.
Късно е.

ЕСЕННО

Как се минава през разгула
на ненужни следпразнични гирлянди?
Как се стъпва
по опадали листа -
капки лято-с-теб,
отминало?

Надживях те –
цвят отвъд корена.

СИНЕВА

...И няма
никакво значение
под какъв ъгъл се протягат
ръцете и житата
към облачните мъртви
в небето.
Все едно -
над бездната звучи
крехък, отчаян тромпет
и всеки звук
пронизва далечна звезда,
едничка сред милиарди.
Гледам привечер
огнените върхари
на дърветата.
Сякаш слънцето се държи
за тях,
сякаш останалият свят
потъва в блато от мрак
и прозорците му
вдишват синева
за последно.
Някога
аз - теб...

МИРАЖ

Тази вечер е специална.
Пръстите на два дълги спомена
докосват срамежливото ми тяло.
Избелели до
тънка хартия устни
опаковат нежно моите.
Спомням си,
олюлявам се пияно...
Отдясно
в огледалото
съчувствено се гърчи
голото ми непрегърнато тяло...

Не го прави, любов!
Не ме въвъвеждай в изкушение!
Изчакай
до другия живот -
без болка от отсъствието...

РАЗХИЩЕНИЕ

В живота има
нощи с ледени чаршафи
без любовна гънка по тях,
безмълвна утайка
от несподелено сутрешно кафе,
ненужни хора -
защото не са те познавали,
и дълги, безсмислени пътища,
които не водят до теб...

ВЪЗНЕСЕНИЕ

Всяка вечер сърцето ми се окръгля,
възнася се на небето
в лимоненожълто
и наблюдава тъгата ми с присмех,
че е земна,
смъртна,
а да съм отново на ръка разстояние от теб
е така сериозно,
така небесно...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020