Портата на времето е завинаги заключена. Карфицата на небето бавно се забива в кръста на деня. Разбираме, че очите ни са стъклени в стиховете на Хайри Хамдан. 

Александър Арнаудов

Карфица в небето

Бавно се забива карфицата в кръста на деня,
трескаво търси пропуснати обещания.
Все чака двайсети и пети час да настъпи,
изгубеният час между пустиня и океан.
Обещание на мокър дъжд
напоен с кръвта христова.
Надупчена флейта, стегнати струни,
бурна коса, разпятие прочетено в
сънените ти очи,
вековно покаяние на пъпа на изкушението,
отсъствие в храма на твоето сияние.
Ала бавно протича денят,
тънка карфица забита в небето.

Високоговорителят от Ямбол

„Не е важно да познавате поета,
важно е преводачът да ви познава” -
рече високоговорителят от Ямбол.

Поетът погледна изумителните нюанси в зелено,
широколистната гора прегръщаща Стара Загора,
а някъде там погледът на Гео Милев бе закован.
Поетът, посветен по темите на отсъствието,
носталгично прошепна на преводача близнак:
„Какво чакаш на ръка разстояние от болката?
Ще трябва един от двама ни да изчезне.
Няма да хвърля поредна бомба в сърцето,
но в пистолета има само един куршум.”
И поетът осъзна, че едното му око е стъклено.

Портата се отваря навън

Винаги ще помня портата на малката къща
от две стаички и таванче, където обичах да съзерцавам
през кривия прозорец, монтиран набързо в ъгъла на тавана.
Портата се отваря навътре към бъбрека на къщата,
с лекота, без усилия приканва към деня.
Къщата - изоставена, сива, тъжна, самотна
и между другото, ремонтирана.
Някогашните й любимци пристигат.
Портата вече се отваря навън
към прашния път,
към селската пустош.

Портата се отваря навън,
портата е заключена,
завинаги е заключена.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020