Животът е безкрайност от взривове. Никой не чува Бог. Откриваме полето на забравата в текстовете на Павел Павлов.

Александър Арнаудов

*

В началото бе словото.

После езикът

ни стана безвкусен.

Рецепторите поглъщаха

безкрайност от

аритмични взривове.

Ерогенните зони,

преминаха в ляво на другия.

А бог каза -

в началото бе словото,

но само за чулия.

 

Искаш да ти разкажа

какво е да виждаш небето

през примка.

Да ти опиша необятни бели полета

на забравата,

през които влакът с двама пътува...,

и неотложно среща си края.

И как с един жест

успя да ми разцепиш лицето,

и парчета от счупено огледало

да инкрустираш във рая.

Философия на отровлението

Изпий си чашата - му каза.

И забарабани по масата

с костеливите си пръсти.

И тъжно е!И някак радостно,

че поне успя да се прекръсти.

Мравките започнаха да лазят,

да трупат бучки захар по ъглите.

Отровата в живота е безкрайна сладост,

че насила му затвориха очите.

А той е пух. Майка му е глухарче.

Седнал е напук в бодливите храсти.

Изцъклено, ококорено и не мига...

Броячът му зациклил на предпоследните стотни,

само толкова, казва--лягам и заспивам.

Сънят ми е блед, към него пристъпва,

подухва леко, и леко го побутва.

Отказва го, отказва си дозата

лигльото малък,

а кошмарът ми чер скача

и одира му трупа...

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020