Детството ни умря недоносено. Тялото е затвор за времето. Пишем с кръв върху камъка на живота в стиховете на Божидарка Божинова.

Александър Арнаудов

ЕВЕРЕСТ

Ти си таванът

на моите

възможности.

Катерих се векове.

Писах нова история

и умирах

на всеки връх.

Защо не ми каза,

че Еверест

е планинска

верига?

НЕДОНОСЕНО ДЕТСТВО

леглото ми страда

от дълбока носталгия

по детската стая

в която оставих

плюшеното си зайче

зелените очила

русокосата кукла

с джобче на роклята

и скрито в него

синьо мънисто

детството ми умря

недоносено

СКОК В ДЪЛБОКОТО

голотата

е скок в дълбокото

съкровеното

невидимо за очите

продължение

на твоите пръсти

тялото е затворник

на всички желания

леглото е малко

да побере

сърцето ми

БЕЗ МЕН

Никъде няма такива залези –

упорити като кървящи рани

по кожата на земята,

която диша през заешките дупки,

останали след съня на Алиса.

Тополите са спасителни сламки

за вятъра на забравата –

той прокара онази пътека

с ранни пясъчни лилии край брега.

Никой не минава през дюните,

следите, които остави лисицата,

още са топли.

Само един самотен

и много сериозен човек

пише с кръв върху камъка

любовта на живота си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020