Чакаме небето да изплаче болката. Облаците ни затискат във времето. Издигаме се нагоре и вдишваме реалността в стиховете на Боряна Богданова.

Александър Арнаудов 

*
чакам небето
да си изплаче болката
за да измета след нея
от балкона и моята
и да продължат заедно
двете надолу
към някой по-нисък свят
без тъга

порой

падна облак
небето ме затисна с мокри пръсти
една капка на прозореца ми каза
всички сте еднакви

* 
разликата между оставам и оставям
е толкова малка
едно подхлъзване на езика
тя е празното място след взето решение
в което сърцето може да се обърка

полет

пътят от точка а до точка б ни подмладява
но сега колкото повече се издигаме нагоре
ушите ми заглъхват от липсата на полезрение
и на твърда пръст под треперещите ми крака
стюардесата като пораснало дете
попива погледа ни
избърсва устните си начервени от любов
с опакото на дланта и на живота
издишва пресния си дъх на оставена жена
а ние вдишваме реалната си възраст
посяга към вратата и извиква
да
уважаеми пътници
слизаме

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020