Прозявам се. Прозорецът е отворен, а насреща самотната бензиностанция ми напомня за Хейли, за Кинг... Стана хладно и се загърнах с моето одеяло. Пия и драскам глупости по септември. Моят месец. Прозявам се... нервите се отпускат... злото е нахранено и не ме закача... Само аз слагам маркери, да не забравя...че обичам. Глупаво е, но е начин. В бутилката светят очите на дявола...

Марио Стоев-Анхело

*
душата ми -
седалка
на люлка
в луна-парк
или панаир
със синджири
държи се
и обикаля
света
в концентрични кръгове
които стават все по-малки

*
ляга си
моряшката ми фланелка
излиняла от чакане
от чакане на кораби
винаги застанала на фара си
винаги да показва пътищата
всичко...винаги...
ляга си
моряшката ми фланелка
изпращаща и това лято
завинаги

*
аз всичко помня
и това което ще се случва

*
всички сме изтриваеми изтривалки
гъби напоени с оцет
забодени на тръст

*
съм хулиган
спуснат от небето
за срам

*
когато лятото
заприлича на есен -
невидима,
точно тогава

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020