Потъваме дълбоко в себе си пред света, който е „твоята безумна свобода“. И оттам може да ни извади само сърцето биещо наобратно. Представяме ви най-новата „митологична“ любовна лирика на Мария Стоева.

*
Изгубих се малко преди да ме намериш.
Предвеща ми вечност,
изгубих се в мига.
Душата ми те отпиваше жадна,
пред извора замълчах.
Така се скрих в себе си,
че само оттам
можеш да ме измъкнеш.

*
Оскъдно,
твърде оскъдно
плаче за нещо
душата ми.
Познаваш рая,
но те гони един дявол,
който не можеш
да прогониш.
Оскъдно,
твърде оскъдно
обичаш...
Плаши те думата,
плаши те чувството.
Губиш истината,
взираш се в пустинята.
Тихо и безчовечно,
безпочвено
те следвам,
и се губя под краката си
със стъпки на пеленаче,
което още не може да ходи.

*
Някъде в дълбокото синьо,
където
се среща,
моята преди да преполови посоката
неувереност
с твоята
безумна свобода.
Всяка грешка познава
времето
да бъде поправена.
Някъде в дълбокото синьо,
когато аз потъвам,
ти се изправяш,
можеш да полетиш,
преди да разпилееш
крилете си.

*
Изгубеното се намери,
но вече не го търсеше.
Приседнах уморена
до вратата ти.
Нямаше го щастието.
Празният ти поглед
вещае съмнение.
Изгубеното го намерихме,
само че
изгубихме себе си.

*
Изгубих се да те търся.
Уморих се да мълча.
В една стаена непохватност
някак си избързвам,
в едно мълчание
ме следваш.
Уморих се
да прелиствам
и спомени
и блянове.
Изгубих се да те търся.
Намирам те във всичко,
ти си навсякъде,
където не си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020