Везните без полет никога няма да са равни. Търсим причината да обичаме над кукувичето гнездо на света със септемврийските стихове на един от най-талантливните и своеобразни автори на Нова асоциална поезия - Райна Вакова.

*
Самовглъбението,
самовнушението
и самоуспокоението
ми даде Бог,
за да го обичам.
А ти ми даде причина.

*
Когато стигна светлината ти,
везните няма да са равни.
От едната страна ще тежат
очите ти,
другата ще е празна.
Аз ще ти дам гълъбче,
да го сложиш
вместо ръце
и да се изравни смисъла.
После ще ме прегръщаш
до отлетяване.

*
Охлюв преминава през
вечерта ни
и оставя следи - две песни,
които не знае да танцува.

*
Искам да се скрия от
апатията
в единствено възможното ти
намерение.

*
Има едни такива вечери,
в които е излишно да търся сън,
защото очите ще го заразят
с теб
като се обърнат навътре.

*
Трябва ми много време
да изляза от този сън.
Да катапултирам
очните си орбити
в зелените все още намерения
на прегорялата трева.
Да се облегне изгревът
на кривия
въздишащ покрив,
под който дом е само
смехът,
че се страхуваме до време.
Ако дойде причина
да стъпя
с десния крак
на земята,
може би ще съм будна
като избягала думичка,
която си търси ударението...
за да я познаеш.

*
Мислиш си, че не си идвал,
а аз знам, че си бил,
защото ключовете
се срамуват,
/докато ги търся/
че ще открия вратата им.

*
Завръщане от рая е възможно,
за да довърша стиха,
който няма да прочетеш,
защото е розов.

*
Филмирам се.
Фламбирам се.
Толкова трогателно
чоплиш семки.

*
По очите те познах.
Разбираш от политика.
Аз - не.
Но ще гласуваме.

*
Айде стига с тоя
мерак за фаталност...
и водоравно, и отвесно
буквите се наместват
в причините.
Сбогом не е ли спортен термин?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020