Мълчанието ни окуражава да бъдем кротки. Светлината гасне наполовина в окото на самотника. Сърцето ни е разположено в самия край на живота в стиховете на Невена Борисова. 

Александър Арнаудов 

*
Ако оставя лампата в съседната стая,
за кого ли ще свети тя?
За някой дух, изгубен в мрака между къщи и блокове,
решетки и прозорци, спящи гълъби и бодри прилепи -
решил да се стопли на лампа, да походи на мек килим,
да послуша нечии разговори. Почти като у дома си.
Ако оставя светната лампата в съседната стая,
за кого ще свети тя?
За невидимите гаргойли над книгите –
частици от душите на мъртви писатели?
За онези джуджета, сглобяващи обувките на
Утринта?
Ако оставя светната лампата в съседната стая,
за кого ще свети тя?
Така ли се чуди и сърцето на самотника,
изгаснало наполовина, и разположено
в самия край на живота? 

*
Защо камбаната не бие за тях?

Можеше да кажат нещо величаво, дълбоко и смислено,
преди тази възможност да им бъде отнета,
можеше да напазаруват шампанско и стриди, а не
мляко и яйца.
Mожеха да преплуват океан, а не кварталната локва,
можеше да се удивят на слънцето
за последен път,
да измерят луната, до последния кратер,
с нежната си човешка зеница,
преди да я съсече острият мрак.
Можеше като фина бродерия
да напишат предсмъртно писмо,
тъй сякаш се раждат,
да си пожелаят мислено кътче от рая,
подобно на име на курорт,
все пак е важно -
палми ли предпочитат или
вековни дъбове.
Можеше камбаната да бие за тях,
вместо това мълчанието й
ги окуражи да бъдат
кротки.
Твърде
Кротки.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020