Поетите преживяват всичко още преди да се случи. Сенките слушат мълчанието. Пропадаме в безтегловност в стиховете на Миглена Цветкова.

Александър Арнаудов

Пейзаж от прозореца

За последно се гмурка

слънцето в косите ми.

Пронизват го като шишове

антените на отсрещните сгради.

Вятърът подхваща

завесите за нов лупинг.

Опърлени облаци

крият очите си

за поредния

слънчев припадък.

Нещо невидимо в този пейзаж

безразсъдно ми липсва.

Аз

като виден орнитолог,

ще ви науча:

поетите -

най-редките птици -

преживяват всичко

още преди

да се случи.

*

Аз, долуподписаната,

взимам теб,

със собствено име Любим,

да те пазя от зли сили и сенки.

И най вече от себе си.

Да те обичам като Бог,

повече даже от себе си.

Да те слушам, когато мълчиш

и обичаш най-много себе си.

Ти, със собствено име Любим,

взимаш ли мене -

с липса на ритъм и такт,

да ме научиш да танцувам

с теб дотогава,

когато нищо

няма да ни раздели.

Доверие

Зная как се пропада

от безтегловност

в средата на бездната,

как се пръсва сърцето -

капка водна емоция -

по горещата плоча

на чувствата.

Не ме е страх.

Не ми трябват очи.

Държа ръката ти..

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020