Стъпваме леко сред мъглата и няма да стигнем безвремието. Страхуваме се да не събудим мъртвите с обичта си. Живи сме и цели в новите текстове на Айше Рубева. 

Александър Арнаудов 

КЪЩАТА МИ
е до старите гробища

коминът й високо в небето –
и оттам продължава
димът, за да стигне звездите.

Къща без прозорци и врати,
за да бъда цяла
и по-жива от всякога.

СТЪПВАМ ЛЕКО СРЕД МЪГЛИ
разстлани над безводно море

от страх да не събудя мъртвите
търся слепец да ме изведе
на пътя

аз зрящата
не го намирам

В ЗАДНИЯ ДВОР
на старите гробища
погребвам
птици
една по една
без молитви
и ритуали
без псалми
и надгробни плочи

така им отмъщавам
задето не ме научиха
да летя

С МЪЛЧАНА ВОДА СЕ НАСИТИХ
Няма да стигна до тъмните бездни
на безвремието
там истината е скрита
избягала от безсъници
и мъртви са молитвите
за щастие

С мълчана вода се наситих
и дали ще мога да попитам
Къде е храма да помоля за спасение?

РАЗКЛОНЕНИЯ
на цъфнали кактуси

сред мъгливо небе
реещи се дъждове

обичат ме
отчаяно
горещо
жадно

земя
спаси ме
от толкова обичане

ИКАР СЪМ

безумен Икар съм
неистово моля птиците
да ме научат да летя
да усетя синевата
в себе си
но земята не ме пуска
заковава ме при себе си
да не избягам

някой ден
все пак
ще полетя

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020