Разговор със себе си пред огледалото в очите ти отсреща, където виждаш само тълпата празни тела. И се питаш - и аз ли съм част от тях?
Този и други предесенни въпроси - в най-новите текстове на Надежда Тошкова, специално от слънчевата Сицилия за новия сезон на списание НАСП.

Ива Спиридонова

*
Само онези,
които остават,
знаят къде
спира времето.

*
Честността,
от острие,
се превърна в рана.

*
Време е.
Или ще се откажа сама от битките,
или битките ще ме довършат.
Победите са най-големите преструвки
на една загубила собствения си мир душа.
Тържествуващите усмивки не са били никога мои,
само ваши -
вие, които все се нуждаете от доказателство.
Така взискателни са всички погледи -
проклета - аз, че мога да го видя.
Поне един да имаше, единствено да ме погали.
Това безсмислие кой го измисли?
Щастието да се търгува с отплата...
Всички души са без изход,
но аз не искам вече да вляза.
Имам се.
Затварям очи, за да се усмихна на себе си -
просто няма за какво да се боря.
Най-сетне.

*
Разхождат се по улиците
дамски чанти, смартфони, раници,
съдържащи толкова информация -
понякога спомени, бъдещи проекти,
чувства и настроения,
по някой молив, изписващ лицето,
но не и пропуснати думи,
по някоя скрита сълза в гънките на кърпичка
заедно с аромата на една любов,
скрит календар с отбелязана дата -
може би единствената пропусната,
плюс една буква или дори снимка,
чието значение е само там, защото лишени от поглед...
Пълни, пълни до ръба, често прекалено,
преливащо навън
и много, много повече,
отколкото главите и сърцата
на носещите ги тела.
Тела празни, леки, ефирни.
Усмихващи се.
Свободна плът.
Затворен дух.
Ничии.

*
При докосване,
се усещат по кожата ми
остатъците от лепило
на етикетите,
които съм имала през живота си.
Предразсъдъците полепват по тях отново.
Любовта ги отмива.
Копнея да съм така чиста пред някого, както пред огледалото.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020