Задържаме дъха си завинаги. Тъгата зове отчаянието. Небето е отсъствие в стиховете на Саня Табакова. 

Александър Арнаудов  

ГРАДСКО ЛЯТО В НЯКОЛКО ДУМИ

Жега 

в унилата градина Едем.

Замеряме се във Фейсбук

със стари снимки

на далечни страни и

нови на пусти морета.

Отвън народите днес 

скандират утрешното си робство.

Миналата световна зима

все така има бъдеще...

СВЕТОВНАТА МИ ТЪГА -

грозна, занемарена,

откакто всички погледи

които ме виждаха,

угаснаха, и сега тя

няма в какво да се огледа.

Спотайва се.

Суетна е.

Още....

Не са радостни прозорците

по улица "Ленин",

край които минавам,

нито Стената със сянката

на светлото бъдеще върху нея...

Даже те не ме отразяват.

Болни са.

Болна съм.

Извръщам маска от тях.

Задържам дъха си.

"Завинаги.

За никога."*

---------------------

* Строфа от стихотворение на Биляна Попова (и песента "Аз знам" по моя музика).

КОСВЕНА ЖЕРТВА

Всяка сутрин

горещината на чая,

въплътена в порцелана 

на невинна чаша,

ранява нечии устни.

ОБРАТЕН ПРОЦЕС

Откакто стопанинът на любовта ми

е звезда в небето,

цялата свежест на миналото ми

се свежда до жажда.

Всички споделени мигове

се стичат на пясък

през тесния процеп на забравата.

По хълмовете на тъгата ми

клюмат жълти спомени.

Малки сиви отрицания

засипват зелените полета,

пътя на любовта,

и заравняват всичко.

Някога живата ни земя

отново става безвидна

и пуста,

досущ като в библия…

Так че, Господи, пак те питам:

Ако ни нямаше,

нас и любовта,

кой щеше да Ти повярва?

ОТСЪСТВИЕ

*

Небето все по-безбрежно - 

нечие отсъствие…

*

Парченце нощ,

в което ръката ми опипва

тялото на миналото

и спира върху хълбока на тишината.

МЪДРОСТ

Надмогваш тъгата - 

зове те отчаянието.

Какво друго.

*

Обработената кожа

ме ужасява

заради трайността на кобура

в историята на човечеството.

ЖАЖДА

Ровя отчаяно

сухата остра трева

на дните си

търся да отпия

глътка човек...

*

Чувствата си

не погребваме в чекмедже

а безшумно и нежно заравяме в пясъка.

И при някоя висока вълна

тези още живи водорасли

се надигат към нас

отново ни придърпват

към дъното на миналото

поне веднъж годишно

в един определен ден

болезнено-ритмично

безропотен рефрен

за мъртвите любими и приятели...

(ПРОТИВ) НАДЕЖДАТА

Пламенни надежди...

димящи руини

след угасването им.

СВЪРШEКЪТ НА СВЕТА

Квадратна паяжина, 

обгърнала празна библиотека.

БЪДЕЩЕ

От вчера –

всяко лято последно.

Думата мечта

заличена от речника.

Зад полумесеца на маските -

концентрация на погледа.

Различаваме се по очите,

които не смеят да се срещнат. 

Заразно е.

КОВИД ДЕМОГРАФИЯ

Планетата все по-рядко населена

небето препълнено с птици,

останали без хора.

НЕОНАТОЛОГИЯ

 

По изгрев 

очакванията 

в тъмния триъгълник

на моята градина

са само 

розови закръглени

бебета.

БАЛ С МАСКИ

Отговорността на очите

за случващото се

между двама

е пределна.

МОЛИТВА: 

засада

за Божията милост.

ЛЮБОВ

Туптене 

в шепата на Бог.

ПОТОП

Небето над нас

се продънва.

Водата отказва да умре.

И любовта.

Ще ме оставиш ли

да си поема дъх.

МЕЧТА

Носталгия по неща и хора,

които никога няма да видя.

Да намразя.

Да изгубя.

ЧОВЕК

Солена сълза 

от окото на Бога.

СЕПТЕМВРИ

Заразата

се прибира от ваканция.

НЕОБРАТИМО

Изгубих те

В такава топла вечер

И повече не съмна

Не изгря.

ТРЪНЕН ВЕНЕЦ

Вярата израства от болка. 

Вярваш, че си струва 

или че ще спре.

*

Никой и нищо 

не е по-голямо от Кръста.

И все пак... 

Айфеловата кула.

ЗА СУЕТАТА

Интересуват ме

сенките.

Те предпазват

от блясъка

на суетните неща и хора.

Но твоята сянка блести 

И не хвърля нищо

освен смърт.

С ТЕБ

Все отлагахме живота,

а той свърши.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020