Краят на света е навсякъде и никъде, а септември ухае на всички неоткъснати ябълки в любовната лирика на Мария Стоянова.

казваш
че косите ми
винаги ухаят на ябълки
да
това са всички
които не откъснах
за да останем
голи
и безгрешни

думата
която не пророни
разпятието
което не погреба
и носиш
аз съм

и докато целуваш
с пръстите на ръцете си
глезените ми
коленичил
докато
обуваш стъпалата ми
с обувки
с които ще си тръгна от теб
никога
по-силно
не съм искала
да остана

защото си навсякъде
и никъде
превръщам спомените
в църква
в която паля свещ

измълчавам те
в липсите
непокълнала
гния в пръстта
на безпочвеност
неродена
как да умра

по пътя
по който виждаш прашните ми следи
до твоите
вървиш ли с незримото
заради което обичаш
и аз обичам
да ме има
там
където си недокосван

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020