Вечността ни погребва в пръстта на сърцето си и само най-късните влакове, в най-тъмната нощ пристигат отвъд винаги навреме. Живеем края на света и чакаме развръзката в новите стихове на Ивайло Мерджанов.

 

щастието в този свят

е танковата верига
с която живота механик-водач
сгазва и душата ти
заради едното ебане

 

нещо силно

откъсни ме от вечността
и ме зарови
в пръстта на сърцето си

 

късни влакове

отиваш на среща
за изясняване в друг град
приличаш на уплашено
(и все пак запазило себе си)
животинче възхищавам се
на смелостта в едно
истинско женско
сърце успех и
Бог с тебе

 

под властта

о ботев

пише фурнаджиев
и аз казвам също

о ботев

не те последвахме
не те заслужавахме

прощавай преди
да ни отведеш

с камиони всички нас
идиотите към рудника

 

червеният разговор

и ако намеря любовта
ще се радваш ли с мен
или ще потъмнееш? и

ако ме срещне смъртта
ще тъгуваш ли с мен
или ще се позарадваш?

къде кажи е края брат ми
на червеният разговор

 

накрая

заговарям за политика окончателно омръзнал на всички
людете се разотиват съвсем закономерно всеки по къщите
градски дневник предгробно отчаяние вписвам отсъстващите
омраза горделива суета дивост професия самотно умиращ
върни легионите квинтилий вар но няма връщане назад

 

секс

тежката почти нелечима
ендогенна депресия
е за предпочитане
пред секса с теб

 

вписах се единствено в пръстта

не съм баща
не станах учител
не пребидох и поет
умрях просто
ей така

 

поредна плът пореден пътник

налапай твърдия ми стих
и на цицестата колесница
ме откарай в елизиум

 

развръзка

ще се срещнем в зимна нощ
и то за кратко

ти ще бъдеш както винаги
светла хубава и добра

а аз ще те гледам от некролога

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020