Потъваме навътре без въздух и небе. Изправени сме на ръба на сърцето си. Очите ни се борят със света в новите текстове на Велислава Кандова. 

Александър Арнаудов 

Парк

цъфнали кестени
хиляди потни пчели
голи деца
унили родители
препълнени пейки
лелки с умбрелки
цигани с печени семки
къдели памук
дървена пръчка като оста на планета
завива във розов кристал
златни зъби нахилени току до уши
стъклени гривни
зодиакални камъни обрамчени в цветен метал
майка във розова рокля
кърми слънчево зайче
целуващо бузата на
Христос

Щастието мирише на деца

има някаква огромна магия
купища деца да дрънкат
с толкова много камбани
напред назад жужат
дърпат езиците
ту леко ту силно
смеят се и тичат
а въздухът мирише на деца
на дъжд на припек и на щастие щастието мирише...
на деца

Ти ме върна

изправила съм се на ръба
гола трепереща боса
с изморени ръце
без душа без сърце
и крещя изморих се
така дойдох така ще си отида
лавината внезапно се отцепва
потъвам навътре
без въздух без небе
сняг и очи камъни и плът
се бият
а червеното слънце залязва
над челото ти неизменно равно
последното което помня е обичам те
после той ме прие така както
ти ме върна

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020