Времето разхвърля множество съдби в небето. Изгревът влиза в очите ни. Опитваме се да съберем сърцето си в новата асоциална класика на Павел Павлов. 

Александър Арнаудов 

*
Едвам побрал се в детските си стъпки,
и в двете шепи с пръст, уви!
На коловозите на детството ми,
един старик във ембрион свит лежи...
Закусва и вечеря с захарни петлета
и сладостно небето все потъва в него.
Старикът цял живот във ембриона ми крещи,
за да съм в смъртния си час до него.
А времето е стара, мокра кучка,
която се отръсква на паркета.
Разхвърля множество съдби,
посля ляга, уж да спи,
а едното ѝ око нащрек в небето.

Обратно към корените

Защо ми акаш в доматите?!-
просто изпаднах във ужас
Картината е малко смущаваща,
подсъзнанието вика - Павчо, точно по твой вкус
Обърна се - приятно загадъчна -
напре́еко на всички лехички.
-За какво ли им е толкоз хартия в данъчното,
щом не споделят с мушичките...

Честит празник!

В началото бе словото.
После езикът
ни стана безвкусен.
Рецепторите поглъщаха
безкрайност от
аритмични взривове.
Ерогенните зони,
преминаха вляво на другия.
А бог каза -
в началото бе словото,
но само за чулия!

*
Днес небето с розови сълзи заплака,
че изгревът му щипе на очите.
Под розов храст пришиваш ризата последна,
и вярата ми, изподърпана в бодлите.
А аз те гледам, и се любувам, ти шиеш
и не спираш да си пееш, бавно,
като ромон на море...
Иглата ме потапя, после вади -
езика ми пришиваш в слънчево небце.
Под бледо бялата ти кожа
кръвта блести в неонов спектър.
Тихичко шептиш, и се топиш,
лепнеш цялата по мен.
Опитвам се да те събирам.
И образ да ти дам,
за да те имам вечно.
Защото сърцето бие все през теб,
и ме задъхва.
В живота ми последен пристъп...,
и отвъдна първа глътка.
Ти...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020