Стоим на ръба на душата си и гледаме навътре. Някъде дълбоко в нас се намира всичко неизживяно. Никой не владее езика на живота в новите стихове на Диана Димитрова. 

Александър Арнаудов 

*
Ако знаех,
как се ходи на любовна среща,
погребение
и рожден ден в три поредни дни,
сигурно нямаше да онемея.
Жестомимичен превод, моля,
не владея езика на живота.

*
въздишка си
по върха на устните ми
а някъде дълбоко си всичко неизживяно

*
ягодова луна
отхапвам парченца плод от устните ти
кръвта полепва по небето
за да се превърне в дъжд когато денят се роди
и да измие мъртвите ни тела

*
стоя на ръба на душата си и гледам към теб
очите ми се разтичат по кожата ти
като сюрреалистични татуировки
разчитам те до последната молекула страх
и всички желания изплуват на повърхността -
удавници търсещи спасение
докосваме се за първи път
нали знаеш
всичко е игра

*
криете се от дъжда
от любовта
червените макове вехнат без да сте ги погледнали
сърцата спират да бият
остава само бялото на очите
студеното тяло
и няколко грама душа без криле

само ако можехте да плачете...

Ritardando в кухите вени

"Млечнобели
са ръцете на съзнанието.
Но не могат да донесат утеха.
Нямат плът на създание.
Дори в късните следобеди
преди свечеряване,
когато ме спускат над града
въжетата на Създателя.
"Желаеш ли пакетче пуканки?" -
ми предлага
изпотена под мишниците.
Но аз виждам -
това са само погледи.
И преминавам.
Вървейки до нея,
опитвам се да й го кажа.
Не мога,
защото аз си оставам
просто един свирач.
И със своя бас тромпет
крещя на зазоряване.
А никой не чува.
Всички са реално запазени.
С гуми в ушите си.
Но един е легнал до мен,
на кръстовището.
Защото времето е подходящо за плаж.
Размазват ни колите.
Разхлаждащо е.
От един акорд
ла минор седем
излизат пламналите ни ръце.
Потърси някой за себе си,
докато погледа ми се прояснява."

Димитър Воев

Посветено на Георги Мартиновски,
който е светец по професия.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020