Светът без любов е нахапана ябълка търкулната в собствения си ъгъл. Сенките ни се боят от нас, когато Бог ще дойде и ще ни избърше от сълзите ни - еднакво смъртни. Представяме ви красивата, изчистена поезия на Стефания Милева в изгубената райска градина на НАСП.

*
Сянката ми
се бои от мен
щом обърна гръб
на светлината

*
Грозните неща
са вътре в нас
като в лисича дупка
надничат хитро
гузно ни се плезят
объркан вятърът
търкаля въглени
из незарастващите рани
а някой ден
отвързаната непрогледност
ще ни избърше от света
еднакво смъртни

*
Животът минава
през сърцето ми
нощен трамвай
в който подрънква
скелетът
на неуморната цивилизация
бъдеще
в края
на две успоредни релси

*
Любовта
илюзия в затворен кръг
от
той я виждаше
без да я гледа
до
той я гледаше
но не я виждаше
и продължаваме
извън кръга
живота на нещата от живота

*
Не ми доразказа
за вълчите стъпки
на заснежения праг
и за страха на пушката
докато гледала
вълка в очите
не ми доразказа
за пчелите
как целуват с хоботчета
усмивката ти
когато гребеш от меда
не ми доразказа
за бързото време
бавната обич
и говорещото мълчание
животът ми
след теб
нахапана ябълка
търкулната
в ъгъла на света

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020