Завиждаха ми за Мария. Те все ми завиждат за нещо... Ама за Мария ми завиждаха. Знаех го, мамка им... Пък Мария имаше навика, минавайки край работата ми да влезе и без да казва нищо друго си вади червилото... и на единия прозорец с големи и красиви, като нея, букви пише ... МАРИО , ОБИЧАМ ТЕ !!!
и отива да работи, оставяйки след себе си ... стихията и едно такова чувство, което ме караше да летя.. и да дишам, и да съм сигурен, и да съм аз...
А, като измиех прозорците и думите... Мария пак идваше и пак пишеше... МАРИО, ОБИЧАМ ТЕ !!!
Спрях да мия стъклата.
А Мария знаеше, че съм влюбен в мъж.
Обичам я!

Марио Стоев-Анхело

*
Гори свещ
чупи се светлината
на кристални парчета
сложих си парфюм
и си представих, че съм
пред гилотината -
кралицата осъдена
на смърт.
Заради мечтите си.
Отпих от меча на палача,
очите ми не плачат,
извадих струните
направих лък
стрелата беше ти,
и с тебе ги застрелях
във сърцата им.
И гилотината тогава падна -
видях светлината
за малко,
но завинаги.
Бях аз.

*
чиния
булгурена каша
със захар
и отворена книга
Андерсен
плаче с мен
пияната ми майка
свири на пианото

*
чадър на закачалката
облаци в небето
понеделник през май

*
Редът -
гробница на поети,
предпочитам
да умра в кръчмата.
Сам!

*
Нощта дойде
аз зная мръсната ѝ тайна
и само ще ѝ кажа -
ще си идеш
и путката ти майна!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020