Земята ни поглъща като семе, за да покълнем и да се родим. Искаме да бъдем небе, да бъдем слънце и да течем като сноп светлина. Възлюбихме смъртта като ново начало в поезията на Айше Рубева. 

Александър Арнаудов 

Розата

„Всяко семе, хвърлено в земята ни
и нивите, които хранят нашите легенди
ще пазят тайната на тази кръв
а аз ще разказвам за аромата на сезоните
и за светкавиците по небето.“

Из „Пустиня I“ Адонис

Замъгленият ми от тъга мозък
се изкачва по стъблото на розата като по стълба
към пожарите от миналото в родния ми град.
Няма преди и после
сега е времето да убием тъгата.
Потта ми като мръсна риза виси по бодлите на розата,
виси като непростим грях.
Димът от пожарите се стеле по правите улици
на родния ми град,
стъпките на поетите, родени в него,
отекват като писък.
Разбирам, че единствено тя, розата, е виновна,
разбирам, че единствено тя, розата,
ме свързва с небето.
Въртя се с нея,
земните полюси ни следват
искам с дясната ръка да взема,
с лявата да дам.
С коя ръка наказваш,
с коя ръка отмъщаваш?

Луната

Земята ме погълна сякаш съм семе
да покълня и да родя,
а аз като Саломе с влюбен поглед
вперен в Луната мечтая за полет.
Цялата горя.
Пожарите обгориха там дето погледнах,
реките чакат Луната да ги позове,
за да ги угасят.
Грях ли ще е ако полетя?
Знанието ражда тъга,
а безсилието страдание.
Къде съм аз?
Пътят ми е прав
не се извива според желанията ми.
Проклета да е утробата ми,
която ражда само кръстопътища.
От пълнолуние до новолуние
броя и пресмятам кога семе да посадя,
кога да ожъна, кога да умра,
кога да възкръсна и да родя.
Отказвам се от познанието
искам да летя.

Слънцето

Между трябва и не трябва
мама ме учи да бродирам слънце,
докато мечтая за полет на жерав.
Червеният конец в иглата послушно ляга
върху снежнобялата ми риза,
за да не забравя написаното в древните книги:
„Вие идвате от дома на Слънцето.“
Само че аз по пътя загубих силата на Слънцето
и колкото и да го бродирам,
бод по бод да извайвам червените му лъчи
в паметта ми блуждае само недовършен полет.

Древните книги, превърнати в пепел
предадоха на земята знанието си
и аз невежа и страхлива
не знам как да я помоля за помощ.

Колко слънца може да събере една риза,
колко слънца трябва да избродирам,
за да изгрее в мен,
за да ме събуди?

Светлината е страшна.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020