Тишината мълчи и думите превързват раните ни. Облаците лаят и земята стене под нашите крака. Деца сме на последните деца в новите стихове на Ана Цанкова. 

Александър Арнаудов 

 

*
да не можеш да заспиш
а думите да превързват рани
тишината да мълчи
да мълчат и стените на къщата ти

да искаш да си лош
а да не можеш

плува бавна лодка
във водите на обичането

радостта от очакването е езеро на брега на съня

не си спомням да мога да плувам

въздухът е скъпо приключение

помниш ли онзи роман на Ремарк в който скелет 509 бавно надигна глава

не сравнявай живота си с концлагер

кощунство е

просто дишай
дишам и аз а стените мълчат и сърцето мълчи

все ще заспим

а утре ще вдигнем глави
в нашето собствено
кротко до ужас

сърдечно отшелничество

 

*
седя на пейка в забранена градинка
и си мисля за разрешените неща

да плащаш безконтактно
да общуваш
да чувстваш
да плачеш безконтактно

да се смееш
да обичаш
да докосваш

безконтактно

да се молиш
да се гневиш
да мълчиш

безконтактно

куче се отърка в пейката ми
погледнах нагоре
лястовиците са се върнали

днес прегърнах приятел
и не поисках разрешение

снощи слушах Вирхов в тролея
щяха да ни свалят и двете

нямахме маски

 

*
почакайте

не е ли време да се смирим
навътре в най-дълбокото
прашно слънце свети
ние сме деца на децата които вярваха
че ако имаш крила
летиш
помним пролети поляни цветя и надежди
помним косите на майките си дълги и бляскави
помним стъпките на бащите си

помним

после трикракото куче изскочи на пътя
и змията в пазвата на градината оживя
залаяха облаци и земята застена

ние сме децата на последните деца
които помнят ласката на априлския дъжд
точно преди куршумите да загризат костите
и те да се разпаднат в хаотична могила накрая на пътя

почакайте

сега гнездя в олтара на думите
а децата ми се раждат слепи

чувам стъпки отвъд утрото всяка нощ
щом затворя очи
дишам все по-трудно под одеялото от спомени
душата се смалява с всеки изгрев

трикракото куче умря вчера

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020