Времето е сгушено в сянката ни. Животът е безкраен като дните. Намираме страха в съня си с поезията на Радка Миндова.

Александър Арнаудов 

Завръщане

Скърца портата -
гласът на баба
някой пак е крал от крушите
някой е обрал лалетата
баба в сянката им
сгушена...

Три

Животът, пламъче кибритено,
за малко светне - прегори.
Нижат се безкрайни дните ни,
докато Някой преброи до три...

Когато вишните...

В съня ми прожектират страх
и късат всичките мостове...
Хора като призраци видях
и кратер черен, и гробове.
Нямахме лица, очи, усмивки.
Бяхме неми и сами, после

после някой закачи усмивките,
после
вече беше Пролет.
Всички вишни до една взриви.

И без теб всеки ден
като розов цвят
се разпуква
и заспива от мечти уморен,
но нещо все не достига
да е съвършен.
Да е съвършен.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020