В субтилно трансгресивните стихове на Райна Вакова „мирише на сън и диви ягоди“, докато в ексцесните им подмоли ставаме свидетели на очарователни убийства.

*
След
убийството на спящия човек
запя славей,
миришеше на сън и диви ягоди...
На сянка под дървото беше заекът.
Не трепна.

*
Ти разпитай Ной колко е дълбока
безкрайната вода,
колко тежи вярата,
дървото как топли
и как блести живот в око на гълъб,
а аз ще изпера дрехите,
с които си падал в калта.

*
Не се моли на късия ми ден,
на дългата ми нощ
и скучни сънища...
Не се моли на дрезгавия възглас,
когато за посока викам птиците
и светлите им орбити чертая
с ръката уморена!
Не се моли на трудните ми празници
и вещите диоптри
пред очите ми,
отрекли се от минало и бъдеще...
Не се моли
на сянката смалена,
която размишлява за живота,
която под листото дом намира
и пие жадно
своите заблуди.
Не се моли на болни звездопади,
докато вярваш, че съм твоя,
а моят Бог от твоя е различен.

*
Купих си време
с една глухарчена жълтица
и миговете няма да отлетят.

*
Масичката, която нарисувах,
не търпи покривки...
За да се види чарът й
не я затрупвам с чинии и чаши...
Сега пуша и тръскам в шепа,
в страхотно настроение съм!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020