Омар В. Херера Диас (Хавана, 1957 г.) Поет, разказвач и организатор на културни промоции. Член на Националния съюз на писателите и художниците на Куба. Член на движение „Поети за мир“, „Поети на света“ и Поетична група на фондация „Николас Гилен“, член на жури в някои поетични събития. Публикувал е свои творби в Аржентина, Чили, Канада, Испания, Италия, Иран и Куба. Участва в Поетичния международен фестивал "Ars Amandi" в град Панама, 2012. Понастоящем работи като литературен съветник.

Поетите III

Колко да се каже,
се гадае след думите на поета,
който, повдигайки челото си,
предизвиква най-фините разрези;
и това ще бъде,
защото той върви с онази равна стъпка,
че те се превръщат в огромна вихрушка
без граници;
буря, която не чака,
недоволен поглед.

Той знае за някакъв хитър удар,
полуизпъната ръка,
за ужилването на раната
и съня на затворника,
поставен в дупка,
чакащ бъдещето,
докато на същата стена,
която затваря бързането му,
той извайва усмивката със своя стих
по-тъмна.

Поетът и стихът ходят така,
плът от същата съдба,
гърди, притиснати до смърт,
смелите, гладки гърди.
Те ще го обвинят в различна,
невинна лудост
и измисляйки някакво лекарство,
те ще се опитат да го заглушат,
но опитвайки се да го заглушат,
те хранят неговия разум.

А, от поета, който се бори:
блясъкът на неговата душа
е надеждата,
която се врязва в душата на много хора,
по-специално онези,
които слушат онзи глас внимателно,
откриват,
че сърцето му внезапно се разширява:
той е намерил възможността
да премине моста безопасно.

Los poetas III

Cuánto decir se adivina
tras el decir del poeta
que, alzando la frente, reta
la cuchilladas más fina;
y será porque camina
con ese paso uniforme
que se nos vuelven un enorme
torbellino, sin frontera;
un vendaval que no espera,
una mirada inconforme.

Sabe de algún golpe artero,
de mano a medias tendida,
del escozor de la herida
y el sueño del prisionero
sembrado en un agujero
a la espera del futuro,
mientras en el mismo muro
que le aprisiona la prisa,
va esculpiendo la sonrisa
con su verso más oscuro.

Andan así poeta y verso,
carne de la misma suerte,
el pecho puesto a la muerte,
el pecho valiente, terso.
Le acusarán de diverso,
de inocente, de locura
e inventando alguna cura
tratarán de silenciarlo,
pero al tratar de callarlo,
alimentan su cordura.

Ah, del poeta que lucha:
el brillo de su palabra
es la esperanza que labra
el alma de gente mucha,
sobre todo aquel escucha
esa voz atentamente,
descubre que de repente
se le ensancha el corazón:
ha encontrado la ocasión
de cruzar a salvo el puente.

Превод Мирослава Панайотова

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020