Нечупливо

Водата има своите обитатели - риби, водорасли, клечки, звезди и заоблени камъни. Докосвах ги отвътре. Те бяха нейната тежест, неумирането ѝ, способността ѝ да продължава. Изпод опаковката всички те имаха огледало и се виждах ту крив и удължен, ту сплескан или изненадващо естествен. Те бяха онази опора, която придаваше несъкрушимото движение, натискът, която работеше всеки ден за несъгласието, напластяваше яростта. Нищо в тази ярост не можеше да се счупи. Нищичко.

Лъчезар Лозанов

Сабя

Трябва да съм тук сред живота,
любима, защото съществуваш.
Мъхът съм върху твоя камък,
с пръсти разтварям,
броня и лава
така дълбоки, че трябва
хилядолетия да съм тук сред живота.
Хилядокраки коренчета, личинки и животни
развъждам. Оръжия - да те съблека,
съхранена в свит юмрук,
разгневена, веднъж и завинаги.
Ще ми трябват 1000 години
да съм тук сред живота,
въпреки зимата, въпреки жегата –
с железни инструменти за дълбаене,
за гравиране с всичките им малки смърти.
Измивам новото ти лице,
звездата вътре тупти,
любима!
Отдалече тупти.
Дали не е само светлина пътник.

Дали не съм ножница само
на живота, който е сабя,
но не в моята ръка. Не в моята.

Летлива същност

Непоносима, изнемогваща и непозната
е нежността. Лице в лице – и слънцето ме гали
лъчи протуберанси отдалеч бушуват.
Въпрос на разстояние и мрак. И твоята усмивка, дума,
изпусната поради тях, пулсира - не за мен,
но е улучила посоката. Има музиканти, съчинители,
трудят се над любовта. Частично хващат нещо
от летливата ѝ същност, но не така, не така,
както пристигаш. Паяжина, носена от въздуха
докосваш недокосваема. Осезаваш, неосезаема.
Ваеш въздушни фигури, които пращаш на училище,
пишеш им учебници, разговаряш и се радваш
на обикновения живот. Което аз не можех,
докато лице в лице – непоносима, изнемогваща
пристигаш и минаваш. Носена сред климатичните промени
и световни заседания
как да променим студа, затоплянето в своя полза.
Недокосваема, неосезаема летлива същност,
изнемогваща в обикновения живот.

*
Аз искам да те питам, минувачо,
една златисто странна дума,
една златисто странна мисъл,
не толкова за нейното значение,
колкото спокоен да съм вече,
че винаги ще си до мен, наблизо
като пшенични мириси за гладен,
като икона проста за отшелник,
като попътен знак на кръстопътя.
Аз моля те да не забравяш
доколко ние сме еднакви –
не чак като листата на чемшира
зелени, гладки и единни,
но все пак като чудно появяване
и осъзнаване на всичко.
Нали поделяме чудесно
дъжда и пътя, и звездата,
и своите желания интимни,
тъй както семената на глухарче
щом яхнат кончета от въздух.
Недей да съдиш много строго,
ако несръчно те целуна,
ако се бия неумело.
Бъди като живота щедър
той въпреки големите ми грешки
и моята неблагодарност
ми позволи да съществувам.

Кал, вода

Пак се завръщаш на нашите срещи
изцапана от реалност. Опитвам се да я отмахна
но дори така – мърлява
си смазващо очарователна, с крила
не съвсем уверени.
Не знаеш къде да ги денеш и ги разказваш
със жестове, от които забравям думите
летливи - леки, летливи - тежки
от рудата отделям златото –
в главата ми световъртежът, центрофугата
филтрира светове, фантазии,
изцапани с реалност. И ставам 4-годишен мърльо,
джапам в локвата,
преоткрил калта, водата.
И отново мачкам и опитвам
да създам подобие. Човек.

Хигиенични убийства

Казват, бяс е налетял. Избиват кучета.
Тресат се пушките
подобно кашлица неудържима.
Между панелите се зъби
рижава душа
подобно есенна пътека,
насечена от страх и преданост.
Нечисти песове! Къде се крият?
Мъжете са възмездие.
Единият сред кал и кръв
е изпълнителен
и крачи с името господне: хигиената!
Казват, у дома
хвърчила на дъщеря си правел.
Другият до него, погостуваш ли му,
ще те срещне със лалета и ракия...
Всичките, тъй настървени сега,
другаде са хубави.
В пукнатини, бетонови хралупи,
скимти и лае
наполовина проснатото слънце.
А сутрин то, изплезило език, отвежда
една прозрачна глутница бездомници
в небето.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020