Звънът на великденски камбани възвестява апокалиптичната безбрежност на петия сезон. Пътуваме към края на времето и началото на света - безтегловно изчезваме в себе си и писането на Тодор Ников с безгрижно тихите априлски страници на „Нова асоциална поезия“.

Пътуване

в най-дълбоките неща
сме безименно самотни
за малко тук
безкрайно там
отправени към вечността
безгрижно тиха и безбрежна
връщаме се вкъщи

Милано

Изпивам със очи
светлината от Duomo
която като бял куршум
пронизва сетивата ми
а зад мен от замъкът на Sforza
се чува звън камбанен
слагащ край
на забравена епоха

Оргазмът

се слива с трепета
за безтегловното изчезване
в летливия мирис на петия сезон
в който обещах да съм
с кървяща от наслада плът
прободена от премрежения ти поглед
спиращ времето
спиращ всеки бърз влак
очаквам тих последен тон
от счупено пиано
изтръгнат с финална нежност
единствено от ръката на Шопен

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020