Морето пълни ръцете ни с живот. Тишината удря двете ни слепоочия. Измиваме раните на Бог в поезията на Рени Васева. 

Александър Арнаудов 

*
Днес рибите
за първи път
видяха небето
и отчаяно
се влюбиха в него.
Показваха
нежни главици,
дишаха плитко
и с болка в хрилете
все чакаха птиците -
да им разкажат
за полета, слънцето
и оня Икар,
дето сложил криле
на ръцете, полетял,
а после подпалил
сърцето си
и паднал в морето.
Рибите помнеха -
бяха негови рожби
и знаеха,
че в някаква точка
от битието си
щяха да стигнат
небето...

*

1
Тишината удря
двете ми слепоочия,
бие камбана
праведна, православна.
Ти си сам
със кръста си,
аз ти мия раните,
господи,
беше мой - отдавна.

2
Възкръснахме
и причестихме утрото,
запалихме на пладнето
кандилото,
а вечерта си легнахме
с молитвите в душите -
две догорели в мрака
вощеници....

*
Ще рисувам
на твоята възглавница
лицето на моето време,
от сутрин до вечер заето
с нещо толкова делнично:
кафето в различните чаши,
лекарствата ми за кръвното,
всеки път по малко се плаша
от тостера, дето гръмна
миналата година.
Ще изпера лошите сънища,
ще ги пратя в реката вълшебница,
та по вода да ни тръгне.
Ето, пускам пералнята.
От този лук парят очите,
наострил си ножа, рекламния,
тънката кожа на пръстите
кърви върху порцелана.
Ще си свалим ли маските,
като сядаме на вечеря,
или ще бъдем пак същите-
все с проблемите си от вчера?
И тогава ще можеш да видиш
бръчиците от тайния смях,
умората между веждите,
зачервения нож на очите.
Гилотината на устните
всяка минута отсича
напъпила в мрака усмивка.
Тя пада върху покривката-
крива, размазана щампа...
Черно- бялото е погълнало
твоята удобна възглавница.
Още не си се събудил.
Аз пазя цветни боички
от едно припомнено лято,
ще ги подостря всичките,
ще рисувам лицето ти бяло.
Точно като моето-
ще гледам във огледалото.

*
Любовта ми краде
късчета лудост, смее се
и ги хвърля в морето.
"За да пазят рибарите-
казва - да им светят,
когато светът притъмнее,
а водата оживее на дъното си."
Любовта ми измива очите
с прогледниче и солени сълзи
за да мога да следвам
чужди очи през море,
да заспивам в ковчега
на нечия самота,
да гадая по длани, кафе,
да провиждам
как мия кръвта от сърцето си,
чистя кал от лицето,
а с ръцете строя
своите църкви и къщи
в градовете на чужда земя.
После с няколко риби
ще нахраня света
и ще чакам любовта
да ме разпъне на кръста си...

*
Морето пълнеше
ръцете ми с живот -
той беше пясъкът,
изтекъл между пръстите,
трошливи мидички
и камъчета бели,
оплетени във мрежите
на водорасли.
Провиждах в тях
косите на русалките,
пътеките във морската
градина, където може би
във някой слънчев ден
душата ми на риба
ще премине.
Аз все загребвах
морската дълбинност,
но тя ми се изплъзваше-
бе смисълът
на странното ми лутане
между вълна и бряг.
Отивам си, море,
не даде нищичко да взема.
Остана си самотно, притаено
в една бездънна пустота-
на моята нежност,
и време,
дето само сърцето ми
измерва...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020