Гледаме края с чужди очи. Целуваме стъпките си и  изпиваме слънцето. Любовта ни става жертва в стиховете на Павел Павлов. 

Александър Арнаудов 

Автоимунно

Ще те изгоря на клада.
Ше те събера,
ще те изшмъркам,
за да умра от свръхдоза теб!

След втренчването в изгрева
неизбежно следва слепота,
в която все още изгряваш.
Преметна лятото през хоризонта.
Гардеробът ми натежа
от неслучили се есени
от непрочетени писма и спомени...

А пиех аз от сънчевата голота,
и от сладкия загар на устните ти
закваската на скучния живот.
Преглътнах всичките пустини, пясъци,
изтече наобратно времето през мен.
Повърнах образа ти в морето!
Родих се мъртъв, но до теб.
И изисквах те в бекраен пристъп,
крещях и молех за солените ти сълзи.
Венозно да ги вливаш в прежаднелите ми вени.
Ах, тези манни небесни,
ампули със морфин до блясък,
пред които премалявам,
губя плътност и изчезвам в тях, в съня си,
сладко удоволствие от слабост.

Целувай стъпките ми,
каради плътта ми бавно като отлив.
Крещи, че ме обичаш,
а тогава защо не ме уби?!
Защо не го направи?
Толкова ли силно жадуваш
с моите очи да гледаш края си.

*
Ще кажа всичко наобратно,
Ще гледаш как преглъщам думите.
Накрая образът ти ще изгълтам,
преди да кажеш - липсваш ми.
Ще започне всичко отначало -
във мене пъпните ни върви
ще са свързани.
Ще те изхранвам с думите си тайно,
докато не осъзнаеш,
че от мене просто няма тръгване.

Радикално

Ти чупиш пръсти и кокетничиш.
Подскачаш леко в циферблатите.
Сърцето ми настойчиво
тиктака в дланите ти.
Кръвта е толкова червена,
защото изисква особено внимание...
Срежи аортата, не го отлагай.
Сапьорите са просто временни,
а жертва винаги остава любовта ни.
По дяволите шибаното време...

*

Да ви кажа в карантина
сме доста отдавна.
От край време живеем
разделени по най-различни причини.
Просто в последно време по-тежко ни става,
че третия пол роди ни и вирус.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020